Приятели, предлагаме ви откъс от „Нашата книга“ на Емил Андреев – най-новата творба на автора.
Изключително сме щастливи да ви съобщим, че това е най-новото предложение на Audioknigi.bg, с което ще ви изненадаме съвсем скоро.
До броени дни очаквайте аудио версията на „Нашата книга“ само на Audioknigi.bg.
А дотогава – ето откъс от книгата и други съвременни български творби, които може да откриете на нашия сайт.
Приятно четене!
Нашата книга
Емил Андреев
1.
Първото дете на дядото на моя дядо се родило сто години преди мен – през 1912-а. Било в средата на декември, около Св. Андрей (по стар стил), но никой не запомнил точната дата. Било момиче и го кръстили Люба. После го записали на 12-и, за да не е точно в деня на светията (това те щели да запомнят), и така се получила симетричната дата 12.12.1912-а. Такова било желанието на прапрадядо ми, макар той вече да бил мобилизиран в Балканската война, в частност в 3-а българска армия, 6-а пехотна бдинска дивизия, 3-и пеши бдински полк, 7-а пехотна ломска дружина. Преди да замине, праотецът ми наредил на белоликата си съпруга Бона да кръсти детето Люба – на своята майка, после се качил в мобилизационната талига и оставил трудната вече жена с навлажнени очи да се моли на Богородица и св. Петка мъж й да се прибере жив и здрав. Те я чули и той се върнал, но не заварил обичната си бела Бона, която се поминала три месеца след раждането на дъщеря си. Така и не се разбрало от какво издъхнала толкова млада (най-вероятно от аневризма). Улисана в молитви за мъжа си, тя забравяла себе си и когато смъртта я връхлетяла изневиделица, Бона останала беззащитна и предала Богу дух ведно с младостта и добрината си. Малката Люба била поета от роднини, а когато прапрадядо ми се върнал от фронта и плакал дълго за Бона и несретата си, той взел Люба при себе си, но като не умеел да гледа бебе, бързо се привързал към жената на свой съселянин и боен другар, паднал мърцина при завземането на Люлебургаз. Вдовицата била ялова и затова, след като Люба поотрасла, моят, запомнен с чепатия си характер праотец я изгонил и си взел нова булка – Цена, от съседното село, която му родила четири деца, последното от които бил моят пряк прадядо Кольо, дядо на баща ми – Николай Стоянов.
Това е само малка част от историята на моя български род и ако започвам с нея, то е, защото името ми е такова – българско, а не че пиша сага за смесения ми род, който си е просто род като всеки род с начало и край, макар често да се питам: как така един род може да има край?! По мъжка линия вероятно се прекъсва, но за да съм жива, на мен ми трябват две двойки хромозоми, значи, никъде преди мен не е прекъснат родът ми и аз произхождам, така да се каже, от Адам и Ева, ако изобщо те са първата двойка хора. Е, това са само мои разсъждения! Днес хората се раждат и мрат като мухи и никой не дава пет пари за поколенията преди себе си (а вероятно трябва).
Но да се върнем в наши дни, където се разиграват странните събития с моя дядо и компания. Всичко започнало с едно банално привличане, което за мъж като дядо ми (както по-късно баба ми ми е казвала) си било в реда на нещата, съвсем присъщо и неотменно като бръмченето на пчела в полет. Защото сто години по-късно, докато аз съм се раждала, дядо ми хлътвал в поредната жена.
Било в София, България, пак в средата на декември, и то (сега без съмнение) отново 12-и, 2012 г., сряда. Годината била високосна, сняг все още нямало, духал остър полегат вятър, който пронизвал плътта и стигал чак до костния мозък. Именно болезненият студ накарал дядо ми Стоян Колев да влезе в първото кафе, изпречило се на пътя му. То се казвало „Капка“, а фамилията на дядо ми била Русински. Бил кръстен на своя дядо Стоян, като оня от Първата световна, който оцелял заради молитвите на несретната си жена Бона.
„Що за идиотско име на заведение!“ – помислил си дядо ми, докато отварял вратата на малкото и уютно барче. (Своето име, особено фамилията, той също не харесвал.) „Поне да беше До последна капка!“ – рекъл си и влязъл, за да се сгрее и изпие малка водка с лимон – ей така, да притъпи болката в костите и да укроти нарастващото раздразнение от времето.
Бил вече на петдесет и шест години, ендокринната му система започвала да се разклаща, а хормоналният резерв – да намалява. Загадъчната епифиза произвеждала все по-малко харизматичния хормон мелатонин и дядо ми Стоян още по-осезателно усещал студа. Пръстите му ставали мъртвешко бели и това го ужасявало; подли хипохондрични пристъпи тъпчели фрустрираната му душа.
Спасявал се временно с водка и повече лимон.
Разбира се, за разлика от своя дядо, Стоян знаел, че майка ми е в болница и че всеки момент ще ме ражда, знаел дори, че ще бъда момиче, но не това го напрягало и тласкало към съдбовния сблъсък в „Капка“. За него едно раждане, особено в лондонска болница, си било рутинна акушеро-гинекологична манипулация – въпреки кървенето и по-силничките подготвителни контракции на мама още в петия месец. И за тях той знаел, но бил убеден, вярвал, че всичко ще е наред. Така и станало. Точно в 12:12 часа на 12.12.2012-а, когато на мама й изтичали водите, той застанал пред бара и погледнал виновницата за идиотското име на уютното заведение, в което дядо ми не бивало да попада. По-симетричен и съдбовен миг не можело да се очаква „Какви очи, какви устни!“ – изумил се той наум и на мига пожелал стройната красавица срещу себе си, но забил очи в плота, за да не му личи колко много я харесва. Поръчал си, а после решил, че не бива да се прави на свенлив, и се вгледал в жената, която вече му наливала питието. „Обикновена хубавелка!“ – тъкмо щял да заключи дядо ми, когато нещо проболо роговиците му, сякаш бръсначът на Бунюел разрязал и двете му очи едновременно. Що за поглед било товa! „Бягай бързо! – чул глас зад себе си Стоян. – Бягай, че ей сега ще се влюбиш и после никой няма да може да те избави от тия очи, от тези „нежни съгледвачи“, които съдбовно стигат до сърцето ти!“
Обърнал се дядо ми – никого нямало наоколо. После погледнал очите на жената зад бара, за да се убеди, че причината е в премръзналото му алтер его, но що да види! Там, в пъстрите зелено-кафяви ириси, в гарвановите зеници на жената с широка усмивка и чаша в ръка, за миг той зърнал смъртта си. Сърцето му замъждяло и аха да излезе от ритъм, но веднага след това дядо ми ме чул как проплаквам в ръцете на акушер-гинеколога в далечната лондонска болница „Ливърпул“.
