Представяме интервю с човека-усмивка, един от най-любимите ни автори – Мишо Вешим, дадено специално за Audioknigi.bg.
Мишо, за нас е удоволствие, че се съгласи да си поговорим. В самото начало на новата 2018-а година – какво си пожелаваш и искаш да ти се случи през следващите 12 месеца?
Искам да ми върви по вода – освен в морето на живота, аз всяка сутрин плувам в един басейн. Това е волната ми програма, после следва задължителната за деня. Та в тоя ранен час, сред безмълвието на хлорираните води, съм с тапи в ушите и очила на очите – идеален начин да се изолирам, да съм сам със себе си. Тогава ми хрумват някакви смешки, тогава мисля какво имам да пиша и как да го напиша. Затова искам да ми върви по вода, при мен хрумванията се раждат във водната среда на басейна „Спартак” – нали така се е зародил животът на планетата ни – от някакъв странен бульон, подобен на този в обществените басейни. Дано смешките (и петите) ми не хванат гъбички през 2018!
Какво актуално покрай теб – ще ни зарадваш ли скоро с ново заглавие?
Скоро, още през януари, ще излезе един нов роман – нарича се „Оксиморон”. Няма да издавам какво означава заглавието – то е свързано със съдържанието. Няма да разказвам и съдържанието. Само ще кажа, че е нечовешки роман. Роман за компромиса, който може да ни превърне от хора в нещо друго – в експеримент, в ГМО или в оксиморон.
Ти си един от първите и най-любими автори на Audioknigi.bg. С теб не просто работим прекрасно, но сме и приятели. Разкажи повече за началото – как се реши да запишеш не една и две свои книги в аудио формат и как възприе словото си във вид на аудио книга първия път, когато чу свое произведение, прочетено от актьор?
В началото бе Дениз Герганова – с нейната идея, с нейния ентусиазъм, който е заразителен. Тя много лесно ме спечели за идеята – веднага. И се радвам, че и досега действаме заедно, като приятели – не само с нея, а и с целия ви екип. Така нещата се получават естествено, без напрежение.
Мисля, че първата ми книга, записана при вас, бе „Английският съсед”. Аз не обичам да си чета книгите, след като излязат, защото откривам доста несъвършенства, за които вече е късно да бъдат поправени. Същото важи и за аудио книгите – когато слушам собствените си книги, понякога улавям моменти, които ми дразнят ухото – сякаш съм чул фалшив тон. Други слушатели може и да не ги чуват, но аз си ги знам къде са. Не може съвсем без такива моменти на авторски асинхрон, но ми се иска да са по-малко.
Моите аудио книги имаха неочакван ефект в семейството ми. Децата ми не са много по четенето – типични представители на поколението на таблетите, айфоните и Фейсбука. Та те предпочитат постовете от Фейсбук пред книгите на баща си. Не ги карам да ме четат, защото аз също бях писателско дете. Специално за мен едни зевзеци-сатирици от „Стършел”, приятели на баща ми, бяха съчинили епиграма:
Горкото мъничко дете,
родено на света да пати.
То трябва всичко да чете,
което таткото печати.
И ме бяха научили на тая епиграма, когато бях още на 4-5 годинки, та я помня и до днес.
За да не важи и за моите деца, не ги карам да четат книгите ми. Пък и сегашните деца са много наясно с правата си – току виж ме обвинили в домашно насилие.
Но един път, както си пътувахме семейно в колата – децата на задната седалка със слушалки в ушите и музика от телефоните си, аз пуснах един диск с „Английският съсед”. Изведнъж – о, чудо! Гледам – децата си извадили слушалките от ушите и слушат текста. Синът ми послуша, послуша и заключи: „Абе ти не си бил съвсем за изхвърляне!“
Това е голямо признание, защото никой не е пророк в собствения си дом. Дължа го единствено на аудио книгите!
Коя е любимата ти аудио книга от записаните твои творби на нашия сайт? Коя според теб се е получила най-добре?
Не мога да преценя. Знам само, че вие – екип, актьори и тонрежисьори, правите всичко нужно, за да стане добре. Ако някъде не е добре, то може вината да се търси и при автора…
А любим актьор?
Харесвам всички – всеки глас е характерен по своему и има свои достойнства. И Стоян Алексиев, и Никола Стефанов, и Ицко Финци, и останалите. Харесвам детската книжка „Заведи ме вкъщи”, която чете Ицко. Да не звучи самохвално, но тази книжка аз си я обичам – нищо,че тя не е от най-продаваните ми. Не е и от смешните, тя по-скоро е тъжна. Сигурно затова публиката не я харесва, но пък на мен ми е любима.
Смяташ ли, че би могъл сам да прочетеш свое произведение на аудио книга и какви умения се изискват според теб?
Сигурно ще мога – все пак аз съм четящ автор, за разлика от други автори, които предимно пишат. Но да не се налага – има си професионалисти за това нещо. Вашите актьори могат да извършат подвиг пред микрофона – да прочетат цяла книга от Михаил Вешим. Аз може би ще се отегча по някое време от тоя автор – няма с какво да ме изненада.
За теб хуморът е начин на живот, второто ти „аз“. Как те спасява той в ежедневието и от повече смях ли имаме нужда в днешно време?
То е въпрос на характер – такъв съм си, лекомислен. И вечно ухилен – това е и професионална деформация, все пак 40 години пиша смешки. Но пък така животът минава по-забавно – в шеги и майтапи. Обичам около мен да има весели хора, с които да си разменяме иронични и самоиронични, лекокрили фрази. Така се раждат нови идеи за фейлетони, разкази или романи. И по-лесно се понася „непосилната лекота на битието”. Щастлив съм, че мога да забелязвам смешните неща около мен, а не да ги отминавам с безразличие. И мисля, че ще е щастлив всеки, който умее да се смее. А не да ходи навъсен, зъл и склонен към скандали, като темерут, на който са потънали гемиите. Но наблюденията ми показват, че темерутите май се увеличават, за сметка на усмихнатите… Дано не съм прав в наблюденията си.
Ти си едно от лицата на култовия вестник „Стършел“ – що се отнася до актуалните злободневни теми, които с екипа на вестника пречупвате през призмата на хумора, кога смехът е през сълзи?
Вестникът е една от малкото останали свободни трибуни. Ние не зависим нито от партии, нито от субсидиите на управляващите, нито от икономически или мутренски групировки. Затова хората очакват от нас политическа сатира – текстове и карикатури срещу силните на деня. Ама това не е достатъчно – „Стършел” не е само политически, той е и за хумор. Не трябва да го забравяме и не трябва да подценяваме любителите на духовитото слово – те търсят по нашите страници изящни фрази-афоризми, забавни четива, а не само политически фейлетони, хумористични стихотворения или разкази. А не просто захапки с Бойко Борисов или с Корнелия Нинова. Хумор, в чистия му вид, се прави по-трудно, отколкото директната сатира. Защото не е само въпрос на хъс, а и на талант. Талантите в нашия занаят ги няма – или, ако ги има, отиват в телевизията, в шоуто, където престават да са таланти и стават обслужващ персонал на един или друг водещ с мегаломански мераци. За нищо на света не бих станал сценарист в „Шоуто на Слави” – не го харесвам, вижда ми се „ниска топка” – примитивно и неталантливо. Това за мен е чалга, и в хумора, и в музиката.
Какво е да правиш „Стършел“ толкова години – удоволствие, призвание, мисия?
От всичко това по малко. Плюс голямата отговорност пред читателите – пак ще наблегна на нея. Държи ни заедно, като екип, идеята да продължим вестника във времето – колкото може повече. Неслучайно това е най-старият български вестник, който сега през февруари ще навърши 72 години. А за мен като главен редактор отговорността е още по-сериозна. Ако вестникът спре, хората ще кажат:”Създадоха го Валери Петров, Богомил Райнов, Павел Вежинов, а го затри някакъв негодник Вешим…”
Записваме вестника в аудио версия, която за нас чете актьорът Никола Стефанов – как се роди тази идея?
Идеята отново беше на Дени. Аз не вярвах, че може да стане – все пак във вестника има не само текстове, а и карикатури, сатирични снимки. Пък и някакви акценти в оформлението – това няма как да излезе в ефира. Но се получава нещо като „говорящ вестник” – наши читатели ни казват,че и това им е интересно.
С какво обогатява аудио версията публицистичното слово – с какво допринася Кольо, прочитайки на глас новия брой на вестника всяка седмица?
Благодарни сме на Кольо, защото така той става „Гласът на Стършел” – и всеки, който се чуди: „Абе тоя вестник още ли излиза?”, може да чуе отговора с ушите си. И да направи крачката от аудиото – към будката. От слушането – към четенето. Или обратното…
Зарази ни с доброто си настроение и усмивката си, както винаги го правиш – ще разкажеш ли на нас и читателите някой виц, който напоследък те е накарал да се посмееш.
Не обичам да разказвам вицове. Не ги помня – сякаш някаква гума нарочно ги изтрива от акъла ми, за да не се влияя. Или, за да не използвам виц, който съм чул, сякаш аз съм го измислил, като мой собствен…
Но как да ви откажа, сърце не ми дава. Затова един кратък:
На Луната открили ресторант. Един ходил, после приятелите му го питат:
– Е, как беше?
– Абе, кухнята е много добра, но няма атмосфера!
А при вас има атмосфера. Пробвал съм и кухнята на Дени, много е добра, но повече ценя атмосферата в Аудио книги – страхотни сте!
Благодарим от сърце за отделеното време и ти желаем много успехи през новата година!
