Телефонните разговори на Джони Пенков

Предлагаме Ви откъс от интервю с Джони Пенков по повод публикуването на неговите телефонни разговори. От него ще разберете всичко за замисъла и реализацията им, както и много неща за епохата, в която са проведени:

Я. Д.: Джони, няколко пъти си разказвал историята на тези записи, но по повод издаването им на CD може би пак трябва да се кажат няколко думи?

Джони Пенков: През 1960-а година моя приятел бате Мильо си купи един магнетофон „Телефункен“, който за тогава беше чудо. С него той правеше записи като композитор и музикален оформител в киното. Аз го свързах с телефонната мрежа и така записвахме разговорите, които се водеха. Бях си нагодил един такъв селско-градски език, който стъписваше хората, защото много отговорни лица говореха по подобен начин. А от същите тези хора   зависеше животът ни.

Насоката на тези разговори не беше предварително ясна. Чисто и просто „разговаряхме“, за да си проличат отношенията – социалните отношения в този момент в България. И според мен, ако има нещо ценно в тези записи, това е, че си личи какъв е бил животът тогава. Човек във всякакви времена може да бъде подложен на унижения. Но в този случай например виждаме как известна певица е наета да работи от човек, който няма и понятие от музика, абсолютно неграмотен е. Тя обаче разговаря с него, защото той е част от факторите, определящи живота й както и хонорарите: народен артист – 200 лв, заслужил артист -150 лв, артист без титла 100 лв.

Около тези неща се въртят телефонните разговори. Някои станаха много интересни. Фактически това е един спектакъл, един театър, в който единият знае нещо, а пък другият отговаря.

Не е скрита камера, не е и подслушан телефонен разговор, защото при подслушания телефонен разговор и двамата не знаят, че са записвани. Тук единият знае, другият не знае.

Импровизираш, заинтригуваш някак човека, за да започне да говори с тебе. И именно така се вижда и как се осъществяват тези процеси и при партийните настроения. Защото веднъж като убедиш събеседника, че ти си някакъв фактор, и той ти повярва, вече можеш да му говориш всякакви неща. За него всичко казано е истина. В един от разговорите стана дума за едно момиче и аз казвам: не знам дали сте забелязали, едната й гърда е по-малка от другата. И той отговаря: ами не съм внимавал, не приема това като абсурдно, той вече е повярвал, че аз съм еди-кой си и не се съмнява. Така се манипулират хората. Те чуват някаква идея, започват да вярват, че е хубава, справедлива и т.н., и после приемат всичко, което им се каже, но не всичко се оказва вярно.

Я. Д.: Да, и друго е много интересно: ти се осмеляваш да им звъниш вкъщи на тези хора, да влизаш в частния им живот. И те в никакъв случай не го бранят, както биха направили западняците, да кажем, да ти затворят веднага телефона и въобще – да си пазят собствеността и личното пространство.

Джони Пенков: Това не е типично за онова време у нас, защото властта имаше винаги възможност, по всякакви начини да ти влиза в личното пространство. Първо, чрез своите хора в службата ти. Във всяка служба имаше известен процент хора, които принадлежаха към властта. И човек навсякъде очаква да му влязат в пространството. Затова хората не се противяха. Само един възрастен човек се възмути и каза: „Ама как може такова нещо!? А бе вие, ако сте истински гражданин, ще постъпите ли така!“ Останалите си траеха, отсреща стои отговорен другар – това е.

Я. Д.: Водейки тези разговори, знаеше ли на кого се обаждаш?

Джони Пенков: Малко от тях познавах. Те бяха по-скоро познати на този моя приятел с магнетофона. Имаше доста музиканти. Той ми даваше телефона, а преди това ми казваше две три думи за какво да се захвана. След това вече самият разговор повеждаше нещата.

Случваха се абсурдни диалози. В два разговора с непознати хора аз исках от тях неща, които би трябвало да искам от съвсем други лица. Но продължавах да настоявам и се получи нещо като абсурден театър.

Я. Д.: Наистина приличат на театрални диалози. А защо не „запъваш“, непрекъснато измисляш някакви неща, които да продължат интригата или да я обърнат. Имаше ли предварителен сценарий?

Джони Пенков: Не. Много от хората сами си казваха неща, които аз не знаех. Хващах се за тях и продължавах разговора. Въпросът е един път да са ти повярвали, че „ти“ си „ти“.

Я. Д.: Да се върнем на говорната ти бленда, тази смесица между селско, градско и партийно говорене. Според мен това е българско изобретение… не знам в Съветския съюз как е, един приятел нарича хората, които така говорят, урбанизирани селяни.

Джони Пенков: Аз някак интуитивно съм го налучкал, този начин на изразяване ми се е забил в главата – думите, словоредът. Защото такива хора има много около нас, интересното е, когато те са овластени – тогава се променя и говорът им.

Я. Д.: Става по-нахакан.

Джони Пенков: Въпросът е, че всяка власт има нужда от хора, които да получат нещо, което не заслужават. Поставяш ги едно стъпало по-високо, те не могат да си свършат работата добре, но стават много силни привърженици на властта, защото без нея не биха заели тази позиция. Така властта добива сила и масовост навсякъде. Аз няма да забравя един случай в Лондон, в посолството. (…) Имаше един пазач – служител от най-ниска категория, но все пак дипломатически служител. Същият този човек четири години работи в посолството и не смееше да прекоси тротоара, да премине от другата страна на улицата, защото не знаеше бъкел английски, той едва български говори. Такъв един човек е много силно привързан към властта, защото без тази власт той щеше да си остане в някакво село и наистина щеше да си е на мястото си. Можеше да е полезен. А в Лондон той седи затворен в някаква сграда.

Да не говоря за случая – пак в посолството в Лондон – когато изведнъж се появяват – мисля, че през 70те години беше – два случая на скорбут. През този век в Англия скорбутът не е известен, защото по едно листенце магданоз да хапваш, и няма да имаш скорбут. Моряците са знаели, че им трябва витамин С, имало е бъчви с лимонов сок по корабите… Но двама българи от посолството, които ядели само консерви, за да пестят, хванали скорбут.

Я. Д.: А нещо от Тодор Живков имаше ли в твоя глас?

Джони Пенков: Не съм се мъчил да имитирам Тодор Живков, а неговата армия, която управляваше България.

Я. Д.: Още нещо исках да попитам за онова време. Имаше все пак малки градски общности, които запазваха някакъв дух, приемствена връзка с миналото. Доказателство за това е книгата, която сега излиза, посветена на баща ти. Разкажи ни малко за това.

Джони Пенков: По онова време се общуваше на базата на приятелство. Имаше приятелски кръгове които горе-долу бяха от единомишленици. В моя приятелски кръг например почти нямаше партийни членове. Не че специално сме ги гонели, но партийците бяха друг тип хора. Чисто и просто – не бяха от нашата кръвна група. А и винаги съществуваше страхът да не би някой да съобщи какво си казал, да се изтълкува зле и да пострадаш. Към групата по-скоро се присъединяваха деца на по-известни партийни членове, които се държаха по принцип демократично. Защото за тях всичко беше лесно и те не се и страхуваха да говорят, понеже имаха зад гърба си родителите. Такива познати имахме няколко. Но общо взето, групата ни беше от безпартийни, както се казва. И основното, към което се стремяхме, беше да се веселим. Защото когато има някаква стагнация – политическа и друга, човек има нужда малко да изпусне парата. Повечето неща бяха в сферата на веселбата, но никога не сме се лишавали и да научим какво става в България и какво се случва в света. Затова слушах много чужди радиостанции. Освен Политехниката сякаш завърших и още един университет с предаването “Мюзик Ю Ес Ей” на Уилис Кановър, което всеки ден по два часа излъчваше джаз. Също и емисиите на радио “Свобода” на руски с неговите чудесни журналисти – всъщност големи писатели, беше също като университет за мен. Слушаш културно предаване с политически елементи, от което разбираш какво е демокрация, получаваш информация какво става в Русия, в света, но от културни хора. Така че съм имал тези университети.   Уилис Кановър, когото слушах с голям кеф, беше много ценен човек. Самите американци не го оценяват достатъчно. По-късно имах среща с едни млади американски журналисти, докато работех в радио “Витоша” когато беше част от VOA (Voice of America). Питах ги, защо пускат Уилис Кановър в 4 часа сутринта, кой ще го слуша! А те не бяха чували за него. А този човек имаше огромно влияние в Източна Европа и в Русия с джазовата музика, която пускаше. Освен това при него нямаше и капчица търговия. Той пускаше само това, което смята за качествено, обясняваше бавно и лаконично какво е, с голяма любов правеше предаването си. Но за съжаление чиновници има навсякъде, и новите чиновници не знаеха какъв човек е работел във VOA.

Я. Д.: Кановър наистина е легенда. Друга легенда можеше да бъде, да речем, баща ти, Иван Пенков, за когото вие с брат ти направихте и книга. Това, което ме впечатли в нея най-вече, са фотографиите и лицата на хората, на българите, живели до деветосептемврийската епоха и малко след това. В един момент тези лица изчезват и наследниците им все по-рядко се виждат. Как си обясняваш това?

Джони Пенков: Ами тези лица наистина изчезнаха и останаха само по снимките. И за съжаление новите лица, които се появиха, как да го кажа, трябва да проверя на руски точно как е, но Чехов има един израз “лицо неотомленное умственим упражнением”. Значи лице, което не е изморено от умствени упражнения. Появиха се такива лица. И трябва да кажа, че на мен социализмът като идеология не ми е тежал толкова, колкото лицата, които го внедряваха у нас. И тези, които се престараваха, за да се сложат на другите. Това вече изврати напълно основната идея, от която се е родил социализмът. От престараването да служат. Интелигенцията например се включи със стихотворения, с кантати… И навсякъде имаше такива престарали се хора, което създаваше отвратителна атмосфера за живеене, но въпреки това, човек се справя. Има една приказка, че човек е оцелял, защото се е смял. Не е вярно, аз съм оцелял, защото съм лъгал, не съм казвал, какво мисля. Защото ако казвах това, което мисля, можеше и да пострадам. Оцелях заради лъжата.

(Интервю на Явор Дачков с Джони Пенков във вестник Гласове, № 39, 20-26 октомври 2006)

FacebookTwitterMore...